Latest Entries »

А защо не…

Питам се тези дни, защо, по дяволите, отново я сънувам? А то ето защо било! WTF day е днес… Тука, там, няк’ви години (вече) по-късно… ебеш ли майка му колко време е минало?! Дни, седмици, месеци, години… пука ли ти? Както каза Доротея „Никога няма да забравя…“

Да направим един що-годе анализ на положението. Ам… алкохолизмът е излекуван, което е най-важното. Губя си времето с глупости, нищо не правя и нищо нямам намерение да правя. Има мацка до мен, всичко е добре, в леглото е добре, извън леглото е добре, аратлиците са добре, бла-бла-бла…

Отивам да се напуша, пък после ще ги мислим…

5

На сутринта се събудиха почти едновременно. Той я беше прегърнал и лицата им бяха обърнати към стената. Той я пусна и се завъртя да види слънцето и в същото време тя се събуди. Прегърна го и тихо му прошепна на ухо „Благодаря. Беше невероятно. Не мога дори да си го представя по-красиво.“. Той просто се усмихна и се завъртя към нея. Целуна я и каза „Така и трябваше“. Следобеда целият вуписк отидоха на плаж. Някои недоспали, други пияни, но всички в страхотно настроение. С пълни гърла пееха песните, които звучаха предната нощ. Всички бяха във водата и се забавляваха. Имаше малък дървен кой близо до едни скали, който започваше от брега и водеше до място достатъчно дълбоко, за да се скача от него и да се гмуркат във дълбоките морски води. Почти всички момчета и част от момичетата скачаха от там и след като изплуват се качваха по една дървена стълбичка в самия край на кея, достигаща водата. Джими и Стела умееха да плуват доста добре и бяха част от групата, която скачаше от кея. За разнообразие започнаха да скачат на групи по двама, после по трима, четирима, хванати за ръце. Поради това започна да се образува опашка пред стълбичката. След един от скоковете Джими остана по-назад от другите, изчаквайки ги да се покатерят. Следващата група не го забеляза и две момчета от випуска се стовариха буквално върху него. Водата се оцвети в червено. Настана паника. Стела, която се беше изкачила преди секунди тръгна да скача във водата почти моментално, но няколко от техните приятели я задържаха. Тя крещеше името му с все сила. Той не изплуваше. Цялата пребледня. Едно от момчетата от последно скочилата група се гмурка и го извади над водата. Другите моментално се втурнаха да му помагат да го извадят на брега. Тя видя, че очите му са затворени и тялото му е безжизнено. В този момент всичко започна да потъмнява и тя припадна.

Когато отвори очи над нея бяха надвесени няколко от учителите и много ученици. Почти моментално се изправи и попита момчето, което му беше помогнало да направи изнената от последната вечер: „Къде е Джими?“. Той сведе поглед и тихо промълви „Дойде линейка и го отведе в болница. Все още нищо не знаем, освен че е изпаднал в безсъзнание. Съжалявам.“. Тогава тя съзря последната група, която скочи във водата точно по време на инцидента, стоейки в страни от всички. Тя тръгна към тях крещейки „Вие слепи ли сте?! Има човек във водата, а вие скачате! Ако му се случи нещо ще ви убия! Ще ви убия!“ и тогава момчето, с което тя първо проговори я хвана и дръпна настрани от всички. Опита се да скрие притесненото си изражение и й заговори доколкото може спокойно „Стела, моля те, успокой се. Имам приятел с кола тук, ще отидем до болницата веднага. Каквото се е случило – случило. Не можеш да го върнеш. По-важно е Джими да е добре. Не мисля че е нещо сериозно, най-вероятно просто се е спукала някоя артерия на ръката и затова всичко стана в кръв, най-вероятно нищо му няма. След малко ще пристигне моя приятел и ще тръгнем, само се успокой.“. Тя го послуша и кротко тръгна след него, оставяйки погледите на съучениците им да ги проследят, без да се обръща.

Когато пристигнаха в болницата там вече беше друг от най-добрите им приятели. Изглежда се беше качил в линейката, когато го откарваха до болницата. Той се усмихна изкуствено и каза „Само четири счупени ребра, най-вероятно сътресение на мозъка, възможност за изместени вратни прешлени и тук-таме прекъснат гръбначен мозък. Още е в кома. Иначе нищо сериозно. Ти как си?“. Тя отново пребледня, но осъзна, че е по-добре да й съобщят всичко заедно, отколкото да го крият. Момчето продължи „В момента констатират положението му и доктора каза, че когато може ще дойде да ни даде повече информация.“. Седнаха тримата на едно от диванчетата в коридора и зачакаха. Дойде мъж около 40-те, в бяла мантия, с плешива глава. Попита „Вие ли сте приятелите на Джими?“ И тримата станаха. Други бяха дошли, но те ги бяха отпратили, за да не се създава излишно напрежение. Мъжът продължи „Има няколко счупени ребра, спукана му е главата и е загубил доста кръв. Засега състоянието му е стабилно, но още не е събудил. Изглежда абитуриентските купони са оказали своето влияние и е изтощен…“

Беше тъмно. Някъде в далечината се чуваше разлистване на книга. Изведнъж тъмнината изсветля. Джими започна малко по малко да усеща тялото си. Нежна топлина го бе обгърнала. Бавно разтвори очи и видя олющен бял таван. Премигна няколко пъти, докато осмисли цялата обстановка. Бързо осъзна къде е. Обърна се настрани и видя някакъв монитор закачен на стена, изглеждаща досущ като тавана. Тогава чу зад себе си познат глас.

„Мило?“

Рязко се обърна и остра болка прободе врата му. Видя Стела, чийто очи започнаха да се навлажняват, ставайки от стол, който очевидно беше още останал още от комунистическо време. Тя бързо остави стара овехтяла книга върху него и с две крачки стигна до леглото. Тя сложи пръст на уста и издаде звук наподобяващ морски бриз в късна есен. Това му напомни, че той е все още на морето и изведнъж всичко изсветля в съзнанието му. Тя се наведе бавно и го целуна много внимателно. Надигна се и на лицето й се появи широка усмивка и прошепна:

„Много си сладък с тази превръзка“

Той също се усмихна. Обърна поглед към стола и каза:

„Откъде изкопа това нещо?“

Тя също извърна глава, още по-широка усмивка грейна на нейното лице, защото знаеше, че това е любимата му книга. Обърна се отново към него:

„Понеже книжарниците са малко оскъдни, една от сестрите ми я донесе. Много мила жена, ще я видиш след около час, когато дойде да ти сменя превръзката.“

Всеки път, когато нещо го притесняваше, той четеше тази книга. Сега осъзна колко много тя държи на него и колко я е страх да го загуби. Прочете го не само в книгата, а и в очите й. Прекараха часове в разговори. Разбра, че е спал близо 30 часа и когато сестрата, която наистина беше много мила жена, дойде да му смени превръзката, сподели, че Стела не беше мръднала дори за миг от стаята. На следващия ден трябваше да заминават обратно. След като се преоблече и излезе в коридора се запозна с доктора, който с усмивка на лице му каза „И никакви дискотеки, нали?“.

Прибирайки се към хотела, Стела спря и ми каза да изчака. Влезе в един магазин и след няколко минути излезе с ягоди в ръка. Знаеше, че това е любимият му плод. Докато стигнат тя му ги подаваше една по една, като някои от тях захапваше в очакване той да отхапе другата половина. Макар пътят да беше кратък, мина доста време докато стигнат, защото той се движеше бавно, заради счупените ребра, с които и двамата не спряха да се шегуват през цялото време.

О… няма да е. Как можа да се забавиш толкова с напиването? За теб не знам, но аз трябва да спя, че скоро ще заспя върху клавиатурата. Гледай, пак 5ч стана. То това твоето бива бива, ама… sms-и, работи… пак ме караш да върша грехове! След няколко часа какво ще правя с всичките Пепита? Едното ще му се оплаквам какъв идиот съм, другото все още няма да иска да ме погледне, третото… заеби. Ти повече не трябва да се появяваш! Днес вечер (вече е 21 :P) за последно! :D

Като стана и като огледам всичко, ако кажа поне веднъж „Заеби“ и ще те убия, слушай какво ти казвам!

4

Бяха се върнали в родния си град. Нижеха се ден след ден, които минаваха общо взето така: училище, среща в училище, вкъщи, среща извън училище, сън и пак същото. Въпреки, че бяха последния клас и повечето техни съученици прекарваха времето си по кафенетата, те влизаха редовно в часовете си. Нещо необичайно за него, защото беше обиколил всички гимназии в града, през изминалите години, но не и неговата. Не му харесваше да бъде редовен в часовете си, защото не намираше нищо предизвикващо да бъдеш в клас. Тази година беше различна. Стела му се отрази добре. Накара го да заобича училището си, града си. Чувстваше се някак гузно за изминалото време, в което не беше присъствал там, където му е мястото, затова сега не пропущаше час. Стела обаче беше редовна през предишните 4 години и сега ходеше по кафенетата със своя клас. В училище имаха радио, по което пускаха винаги приятна музика и всички поздравяваха своите приятели посредством водещият станцията в този ден. Понеже той познаваше целият екип, всеки ден, когато тя си тръгнеше по-рано от училище, той отиваше там и пущаше песен, в която се пее „Липсваш ми, както на пустините им липсва дъжда“. Тя така и не успя да я чуе, но сякаш цялото училище страдаше заедно с него, за нейната липса. И това се случваше на всяка почивка, докато и той не си тръгнеше от училище. Толкова силна ли беше любовта му към нея, колкото силна беше жаждата на пустините? Не, беше по-голяма.

Тази любов го променяше. Правеше го по-добър. Караше го да вижда света през различни очила. Изведнъж най-малко и най-незначимо нещо, придоби голяма важност в живота му. Всяка една песен на птичките, всяко листо на дърветата, всички хора, които вижда по пътя, всеки предмет. Стана страшно сантиментален. Пазеше всичко свързано с нея. Пазеше листчета, опаковки, бележки, пърчета от счупени и изхвърлени предмети. Всяка частица, която фигурираше в живота с нея, беше запазена в една кутия. Мислеше си как след години ще извади кутията и ще й покаже всичко, което пази, всичко, което разказва тяхната любов от самото й начало.

Ето, че дойде десетият ден от месеца. Както винаги, той отиде на училище, обичайната песен, когато тя си тръгна, след това вкъщи, излезе с нея, ден като ден. Тази вечер беше пълнолуние. Те винаги излизаха на пълнолуние, но след като се прибраха тази вечер рано, той й каза, че не се чувства добре и иска тази вечер да си остане вкъщи и да си легне рано. Тя уважи неговото желание. Но не и когато стана 23:30. Тогава той излезе от тях, качи се на колата и отиде до Стела. Видя разочарованието й в очите, но знаеше какво е намислил и знаеше, че това ще бъде за нея по-приятно, отколкото да прекарат просто поредна нощ заедно. Носеше с него няколко пакета свещи. Сложи първата точно пред входа й, следващата на крачка разстояние, и още една и още една. Въпреки пълнолунието, свещите придаваха някаква приятна осветеност на всичко. Нареждаше ги плътно до стената на блока й. След това направи лек завой след ъгъла и там нареди няколко свещи във формата на сърце. В средата на сърцето сложи букет цветя, които купи по-рано през деня. Под всяка свещ имаше бележка, която сочеше към следващата и следващата и следващата… Под букета също остави бележка, но много по-голяма от другите.

След като всичко беше наредено и всички свещи запалени, той й се обади. Поиска да се видят и й каза, че е пред тях. Тя го попита какво има, защото все пак вече минаваше полунощ, но той й каза, че иска просто да я види и ще й каже, като се видят. Престори гласа си, все едно е притеснен и се е случило нещо лошо. Именно това я накара да излезе от тях много бързо. Изглеждаше притеснена, но когато видя наредените свещи, разбра, че той просто е изиграл една игра, за да я накара да слезе. Стела започна да чете и събира бележка след бележка. Него го нямаше, беше се скрил зад блока, в противоположната посока, накъдето вървяха свещите. Гледаше тайно, как тя се изправя и навежда, изправя и навежда, изправя и навежда, докато тя не зави зад ъгъла, където намери букета и прочете голямата бележка под него:

„Не знам какво да ти дам, затова избрах изтърканият номер с цветята. Както виждаш те са в средата на едно сърце, давам ти моето, защото без теб то не е цяло. Ти допълваш липсващата половина в моят живот, ти си това, което ме кара да ставам сутрин и да не искам денят да свършва, ти си това, което прави моят живот смислен.

Не ти ли омръзна да четеш? Ела ме гушкай и да ти кажа всичко в очите, защото съм от доста време тук. Все пак някой трябваше да нареди всички тези свещи.

О…“

Тя едва стигна до многоточието, когато вдигна глава и се изненада, че той вече стои пред нея. Погледна я и промълви „бичам те“. Тя едва издържа той да завърши думите си и се хвърли в прегръдките му. Целунаха се нежно и след това той добави тихо „Честити 6 месеца, мило.“ Тя го погледна по начин, по който можеше да гледа само една жена, която беше отдадена ицяло на мъжа пред нея. В очите й светеше един свят на прелест, свят изпълнен с любов, с щастие, свят, който само той правеше реалност. Тя не чувстваше тялото си, цялата беше негова. Прекараха няколко часа прегърнати, говорейки си за изненадата, която той й беше направил, за неочаквано пламналата любов между тях, за това, какво означават един за друг, какво чувстват. Пълната бяла луна, която стоеше точно над тях, бавно мина зад съседния блок и придоби жълт цвят. Не усетиха кога беше наближила сутринта и изгрева на слънцето. Времето сякаш летеше. Но за тях това нямаше значение, важното беше, че са заедно. Той я изпрати до входа, целуна я и отпътува към дома си.

Дните отлитаха бързо и те не усетиха, кога дойде време за абитуриентския им бал. Техните връстници се забавляваха, но им тежеше факта, че тепърва ще се явяват на изпити и ще чакат класирания. Както се очакваше, двамата имаха пълни отличния на изпитите и това им осигури доста по-пълноценно изживяване, за разлика от останалите. Балът се състоя в известен хотел в чужбина. Всичко беше прекрасно – лъскаво, красиво, романтично, спокойно. Като че ли беше прекалено красиво, за да е истина. Но съдбата беше предопределила да бъде реалност. Забавляваха се със своите съученици, танцуваха, радваха се, че завършват. Бяха невероятна двойка. Тя беше в невероятна черна рокля, с бели нюанси, а той с черен костюм и риза със същите мотиви, с които беше роклята й. Дори да не знаеха хората, че са заедно, можеха да го забележат, сякаш тоалетите им се допълваха един-друг. Така, както се допълваха и душите им. Вечеряха и гледаха шоуто, което беше подготвено от училищното ръководство. Накрая дойде момента на връчването на символичните грамоти. Награди, които бяха специално измислени за техния випуск. След като приключи и забавата с шегувитите класации, дойде момента да обявят принца и принцесата на бала. Директорът на гимназията хвана микрофона и заговори:

„Добър вечер, уважаеми дами и господа. Да, дами и господа, защото вие вече не сте ученици, а сте хора, които се впускат в дълбините на необятното море, наречено живот. Тъжно е, че трябва да се разделим, но и в същото време сме изпълнени с радост, че създадохме такъв випуск като вашия. Випуск с много отличия в много области. Випуск с постижения на много и различни международни олимпиади. Випуск, който спечели нашите сърца.“ – направи кратка пауза. – „Тази вечер всички сте страшно красиви. У всички вас вече се виждат не онези деца, които влязоха в час след първият си училищен звънец, а възрастни хора, готови да се справят сами с трудностите на живота. Вярно, имахме своите неразбирателства през тези пет години, но имахме и своите добри моменти и успехи. Обичаме всички ви, но въпреки това се налага да номинираме една двойка за двойка на бала. Стела, Джими, заповядайте на сцената, за да полу…“

Неговият глас беше прекъснат от бурни аплодисметни и викове. Тъплата, събрала се пред сцената се разтвори така, както Моисей разтвори морето, за да мине неговият народ. Понеже двойката беше почти най-отзад, се сформира един достатъчно дълъг и внушителен коридор, измежду техните съученици и приятели, по който те искаха или не, трябваше да минат. Те като че ли бяха най-одобряваната връзка от випуска. Дори техните облекла като че ли бяха едно цяло. Тяхната връзка сякаш беше одобрена от всички и просто беше въпрос на време нещата между тях да се получат. Никой не възрази срещу тяхното „коронясване“. Дори напротив, сякаш всички бяха доволни и очакваха нищо по-различно.

Вечерта продължи нормално, учителите се сбогуваха с всеки поотделно, казваха си прощални думи. Капчици сълзи проблясваха в очите на някои от учениците, както и в очите на всички учители. Всички бяха толкова близки, като едно голямо семейство. Моментът на тъга, съпроводен от подходяща музика, отмина и отново всички преминаха в обичайното радостно настоение и в танци. Принца и принцесата на бала не усетиха кога е наближала сутринта и са останали единствено те и техните най-близки приятели, освен един. Никой не забеляза липсата му, освен Джими. Техният приятел се върна, изпи едно питие, танцувайки и след това се качи върху една от масите и почука върху чашата си. Всички замълчаха и се загледаха в него. Оправдавайки всички очаквания, той заговори:

„Благодаря на всички, че бяхме заедно през тези пет години, благодаря ви, че не се отказвахме един от друг дори и в най-трудните моменти. Знам, че всички се забавлявате, но мисля, че е време Принца и Принцесата“ – изговаряйки бавно и с гордост последните думи – „да се оттеглят и да прекарат тяхна вечер на радост, в малко по-различна обстановка, в която ние просто не се вписваме. Стела, Джими, благодаря ви, че прекарахте нощта с нас, но хотелската ви стая ви зове. Ако мислите, че не съм се справил достатъчно добре, моля да ме извините, но дадох най-доброто от себе си.“ – Последва кратка пауза на викове и аплодисменти, сякаш всички знаеха за какво говори – „Е, моля да ни напуснете и да получите това, което ви се полага.“

Джими я вдигна на ръце така, както младоженец вдига своята булка и я целуна. Отново последваха бурни аплодисменти и викове от техните приятели. Стела нямаше представа какво се случва и затова прошепна:

„Мило, за какво говори той?“

„Шшш, ще разбереш, мило.“

Вече бяха напуснали залата и бяха пред асансьора, който изсвири вече познатата мелодия, че вече е на партера. В асаньорната кабина той я помоли да не казва дума, докато не се приберат в стаята си. Тя го послуша. Етажите бавно се отбояваха, докато не стигнаха до номер 11. Случайност, или съдба? Понеже разполагаха с по един ключ за всяка стая, Стела погледна въпросително Джими, който просто се усмихна и запретна мокета пред вратата. Там стоеше ключът за тяхната стая. Тя беше много очудена от този факт, но замълча, понеже си спомни, че не трябва да казва и дума, преди да влезнат. Джими вдигна малкото лъскаво ключе и го пъхна в ключалката. Целуна я и прошепна:

„Дано наистина се е справил добре.“

Тогава вратата се открехна и пред тях се разкри гледка, която спираше дъха. По целият коридор бяха разположени ароматизирани свещи, които водеха към стаята. Тя го прегърна толкова силно, че той за момент затаи дъх. Целуна го и отново го погледна с онзи поглед, който му казваше без думи „Не мога да живея без теб“. Той направи жест, с който подсказваше, че тя трябва да пристъпи навътре. Стаята изглеждаше по-гостоприемна отвсякога. Сякаш бе направена за тях. Стела забеляза две хавлии, които бяха така поставени, че приемаха формата на два обърнати един към друг лебеда. Свещи светеха по рамките на цялата спалня, които пораждаха  чувство на спокойствие и сигурност у Стела. Сякаш светът беше изчезнал и единственото, което съществуваше за тях беше стаята и те. Тя беше изцяло завладяна от светлината на свещите и не усети кога той затвори вратата и се появи зад нея. Прегърна я и нежно я целуна по врата, докосвайки раменете й. Почувства се спокойна и сигурна в рацете му. Не възрази, когато той бавно свелече ръцете си до земята и хвана края на роклята й. Тя усещаше всяко негово движение, минаващо по цялото й тяло и потръпна, когато усети, че той хваща края на нежния плат и бавно го загръща ногоре, но не се възпротиви. Дори напротив, вдигна доброволно ръце, за да спомогне свалянето на роклята, оставяйки я само по бельо. Той взе двете хвалии и я хвана за ръката. Съпроводи я по пътя на свещите, които водеха към банята. Т0чно преди да успее да види какво я очаква там, той закри очите й с едната си ръка и каза:

„Шшшш. Довери ми се“

Тя знаеше, че я чака приятна изненада. Той я въведе в банята и тя чу тиха класическа музика. Завъртя тялото й към душа, чието местоположение тя бе запомнила по-рано през деня. Тогава Джими махна ръката си от нейните очи и пред нея се откри гледка, която накара сърцето й да спре. Цялата вана беше осеяна с горящи ароматизирани свещи и в единият й край стоеше пластмасова кутийка с ягоди и флакон със сметана. Тя се обърна към него широко усмихната и притихвайки гласа си каза:

„Не си го представях толкова красиво…“

Във ваната се пукаха мехурче след мехурче от бялата пяна. Плахо свали сутиена й, след това и долната част от бельото й. Усети нотката на въление в целувката, като тя му дари, но в същото време усети, че тя се чувства сигурна в това, което прави. Прекараха няколко часа във ваната, отдавайки се на интимността, към която ги предразполагаше цялата атмосфера. Чувстваха се свободни. Притихналата светлина, класическата музика и близостта на телата им просто ги побърка. Не успяха да подсушат изцяло телата си, когато се озоваха върху спалнята, обгърнати от нощта и сатенените чаршафи, които сякаш галеха нежно телата им, които се сляха в едно цяло за първи път.

3

Той я прегърна толкова бързо и силно, че тя си изпусна дамската чантичка. След кратка пауза той й прошепна „Липсваше ми!“ и я целуна. Вдигна й чантата и й я подаде, а тя го погледна така, че дори слънчевите очила не можеха да скрият пламачетата в очите й. Той я помоли да седнат, защото коленето му бяха омекнали, но не й го сподели. Просто прекара следващите пет минути обяснявайки й за изпита, само и само да поседят и да отмине малко вълнението му. Разхождаха се хванати за ръка, говорейки си за изминалите дни, когато не бяха заедно, за предстоящия й изпит, за впечатленията му от София, за това, колко е вълнуващо за него да бъде в този голям град. Бяха изминали часове. Изведнъж той спря и я придърпа към себе си. Целуна я нежно и каза:

„Винаги съм искал да го направя.“

Слънцето се беше скрило, но уличното осветление не беше пуснато. Беше започнало да се свечерява. Намираха се на пешеходен мост, който минаваше над един от най-големите булеварди в града. Беше слушал за него по телевизора, беше чел за него във вестници, списания, интернет. Този мост се наричаше „Мостът на влюбените“. Усмихнаха се сладко и отново се целунаха. Край тях минава хора, много хора. Но сякаш околният свят не просто нямаше значение, а не съществуваше. Бяха само двамата. Тя прошепна плахо „Обичам те“. Никой не забеляза този момент, никой освен тях двамата. Искаха да бъдат едно цяло, да разменят телата и духовете си, да се прегърнат така, че да станат част един от друг. За жалост физическият свят не им позволи и сякаш точно това направи мига още по-добър. Да искат още, а да не могат да го имат. Той се почувства щастлив. Нямаше за какво друго да мечтае. Имаше чувството, че има всичко. Целият свят беше в ръцете му. След като дълго не обелиха дори и дума, оставяйки очите да говорят сами, той я пусна и завъртя леко. Мина зад нея и хвана ръцете й. Прегърна я, без да пуща ръцете й. Уличното осветление току-що светна. Вече беше тъмно. Те стояха на края на моста и гледаха идеално подредените лампи в средата на булеварда. Гледаха как минават, сякаш чакайки на опашка в магазин, колите на работниците, които се прибираха. Проблясваха светлини, от време на време изсвирваше някой клаксон. Колите сякаш пееха любовна песен. Сега вече техните души се бяха сляли в едно. Физическата граница между тях беше преодоляна. Чувстваха се пълноценни. Техните тела стояха заковани, но душите им се рееха из пространството и танцуваха на фона на любовна песен.

Изведнъж се дочу позната мелодия. Беше телефонът му. Изведнъж се върнаха в реалността. Бяха изминали часове. Звънеше Митко. Той трябваше да отпътува. Докато се разделят мина повече от половин час. Нейната спирка беше в края на моста, а неговата на петнадесетина минути пеша. Целунаха се за последно в средата на моста и той проследи с поглед как тя върви до спирката. Автобуса пристигна като по поръчка и на качване в него Стела му изпрати въздушна целувка. Чак когато автобуса тръгна, тогава помръдна и той. Вървеше към неговата спирка и си мислеше през цялото време за изминалите часове. Мислеше как я е прегръща, как я целува, как тя го изненада. Не беше усетил кога е подминал спирката. Беше близо до нея, но я беше подминал. Усмихна се широко и се върна назад. Качи се в тролея и отпътува. Седна на една седалка до прозореца и гледаше навън, без реално да вижда. Пред очите му постоянно минаваха изминалите мигове със Стела. На една от спирките се качи девойка, която като го видя побърза да отиде до него.

„Извинявай, свободно ли е?“

„Да, разбира се.“

И отново се обърна към прозореца. Девойката изглежда не беше свикнала мъжете да бъдат безразлични към нея. Имаше и причина. Беше с мерки като на манекенка, страшно чаровна, много стилно облечена и всички мъже в автобуса се бяха обърнали към нея, освен един, този до нея.

„Много приятна вечер, не мислиш ли?“ – опита се тя да завърже разговор

„Права си“ – погледна я за миг и отново се обърна навън – „за мен наистина беше много приятно, жалко че свърши.“

Това вече я изненада. Не само не я поглеждаше, а и сякаш изграждаше преграда. Последва кратка пауза и тя направи пореден опит.

„Е, вечерта тепърва започва. Човек никога не знае, може да му се случи нещо по-добро. Защо гледаш песимистично на нещата?“ – тя вече не отделяше поглед от него, но той все така гледаше безразлично навън.

„Не вярвам.“ – отмести поглед от прозореца и погледна към вратата – „А, ето я и моята спирка. Може ли?“

Тя се отмести, за да излезе той. Не получи дори един бегъл поглед. На разминаване само каза:

„Беше ми приятно. Лека вечер.“

Не му отговори. Продължи да го гледа с жаден поглед и очакваше, че на слизане ще се обърне, ще я погледне, ще се усмихне, нещо, каквото и да е. Но не. Той просто слезна от автобуса и тръгна в своята посока, слушайки двигателя на ускоряващия автобус. Тя се премести почти веднага на седалката до другия прозорец и го гледа, докато автобуса се отдалечи, но остана разочарована. Огледа се и всички мъже се изчервиха при срещата с нейния поглед и отместваха своя. Стана и се отправи към друга седалка, на която стоеше млад мъж…

Той продължи по пътя към квартирата на Митко и не след дълго беше там. Чуваше се музика. Позвъни на звънеца и врата почти моментално се отвори от някакво момиче, което той виждаше за първи път, а тя беше без блуза и само по сутиен. Извърна глава настрани и каза:

„Извинявай“

Помисли си, че е объркал апартамента, но момичето се засмя и се чу гласа на Митко някъде отвътре. След няколко секунди и той се появи на вратата:

„Айде бе, къде ходиш? Ние вече празнуваме изпита ти, а теб още те няма. Ела да пием по едно за доброто представяне.“

Остави раницата си в стаята, в която спа снощи и се присъедини към гостите. Той познаваше всички, освен момичето, което му отвори. Тя вече беше облякла блузата си и се радваше на мъжко внимание през цялата вечер. Неговите приятели му разказаха, че тя е от техния курс в университета и че е била единствената, с която са успели да се сдружат, защото всички други са били неприятни хора. Разказваха му за студентския живот, за дискотеки, за купони, за жени, за преживяванията си в София. Забавляваше се, но сякаш нещо му липсваше. Не се чувстваше пълноценен и постоянно поглеждаше вратата на стаята, сякаш очакваше да влезе някой. Накрая не издържа и по времето на един бурен смях се премести в другата стая и се обади на Стела.

„Искам да бъдеш сега с мен, да слушаш моите приятели как разказват за студенткия си живот. Да чуем какво ни чака да изживеем заедно. Забавляват се, но освен че съм изморен и ми се спи, нещо ми липсва. Ако беше тук щях да стоя до късно, но сега мисля да си легна след около час. Ти нали няма да си заспала? Добре, ще ти се обадя после. Чао. Обичам те!“

Той се върна при гостите. Темата вече беше гимназията и откъде се познават всички, какво са преживели заедно. Разказваха истории, в които повечето пъти главен герой беше именно той  и почти всичките бяха свързани с момичета. Не е лъжа, че се радваше на голямо женско внимание, но той рядко им отвръщаше, защото винаги за него има само една, която в повечето пъти го нараняваше, докато не срещна Стела. Именно тя му показа любовта в живота, показа му за какво си струва човек да се буди сутрин, за какво да живее. Наистина имаше много краткотрайни преживявания със свои съученички и техни приятелки, но винаги е бил монотонен. Когато беше сам прекарваше времето с момичета, които не пораждаха почти нищо в него, а през останалото време тичаше след невъзможни и недостойни за него любови, което го правеше още по-желан. Сега беше различно. Не искаше да види и докосне друга. На неговото небе беше изгряла именно тази ярка, а и единствена звезда – Стела. Все още го заглеждаха и му правеха много намеци и предложения, но той отхвърляше всяко едно от тях. Така се случи и с непознатото момиче. Тя уж случайно седна до него и се опитваше да го заговори, да му привлече вниманието. Безуспешно. Нейното поведение на лека жена пораждаше единствено дразнение у него и скоро си легна. Отново се обади на своето момиче и говори дълго с нея. Представяха си как се срещат на следващия ден, как се прегръщат и целуват, как се превръщат в едно цяло. Тази сладка мисъл скоро унесе и двамата. Те не усетиха кога са заспали с мобилните си телефони в ръка. Чак когато стана един час и връзката прекъсна той се пробуди и отново я набра. Тя също беше заспала и се събуди когато телефонът звънна.

„Малко съм позаспал. Като те слушам май и ти. Лека нощ, ще се видим утре. Обичам те и страшно много ми липсваш. Не исках тази вечер да свършва…“

Изглежда тя му отговори същото, защото той просто прошепна „Знам. Айде, лекичка и да спиш сладко.“ Едва успя да остави телефона до възглавницата, когато потъна в сън, в който бяха двамата заедно и пътуваха в кола, незнайно накъде… Може би към рая? Или към далеч по-хубаво място…

Автобусът спря и издаде звук, който приличаше на тежка въздишка, сякаш беше изморен от дългото пътуване до София. Вратите се отвориха и от едната слезе момче, с оранжева раница на гърба, облечено с бяла тениска, сини дънки, бежаво яке и маратонки, по които имаше бяло, сиво, оранжево и зелено. Пое дълбоко въздух и си грабна сака от багажното отделение. Мерна за момент табелата над автобуса, на която пишеше „Сектор 11″. Усмихна се широко, както му се усмихваше и галещото бузите му с лъчите си, слънце. Понече да тръгне, но спря и се огледа. В очите му се четеше вълнение. Никога преди не беше виждал толкова лъскава сграда на автогара. Беше свикнал да гледа малки, стари, увехтели сгради с паднали пърчета мазилка от стените им. Но тази беше различна. Беше огромна, лъскава, точно каквито беше виждал по филмите. Имаше страшно много сектори, на които пристигата и от които заминаваха автобуси. Много хора, всички забързани нанякъде, с чанти, сакове, раници, куфари и папки в ръце. Изведнъж огледа му беше прекъснат от двама полицаи, които се представиха.

„Добър ден. Аз съм сержант Иванов от столична полиция, а колегата ми е сержант Стефанов, от Столична полиция. Може ли да видим документите ви за самоличност?“

Беше очуден колко учтиви са полицаите в София. В неговият град беше свикнал да чува представяния от вида: „Иванов съм, личната ти карта.“ Бръкна в джоба си и извади личната си карта от портфейла и с радост я подаде на полицая, който беше представил и своя колега. Почти веднага вторият полицай го попита:

„Имате ли някакви наркотични вещества във вас?“

Този въпрос не просто го подразни, а дори обиди. Направи се, че сякаш е нещо нормално да го питат и отговори с лека нотка на притеснение в гласа. Полицаите сякаш я усетиха и отново същият полицай му каза:

„Спокойно, просто рутинна проверка. Ще ви зададем няколко въпроса, ще ви запишем, че сме ви проверили и ще ви пожелаем приятен ден.“

Изглежда наистина му подейства леко успокояващо и им каза, че разбира. Те просто си вършат работата. Попитаха го дали някога е вземал някакви наркотични вещества – отговори отрицателно. По какъв случай е в София – кандидат-студентски изпити. През това време другият полицай му записа данните и му върна личната карта. Пожелаха му приятен ден, точно както бяха казали и тръгнаха към следващия най-близко стоящ младеж.

Нямаше идея накъде да тръгне, затова просто се сля с тълпата и изведнъж излезе точно пред сградата, на която с големи и лъскави букви пишеше „Централна автогара – София“. Не спираше да се усмихва, въпреки лекото си притеснение от големия непознат град и огромните тълпи хора. Бръкна в джоба си и извади малка карта, на която пишеше „София“. Разгъна я с едната си ръка, а с другата извади мобилния си телефон от джоба. Набра някакъв номер…

„Ало, мило, пристигнах. Страшно много хора има. И ме провериха даже за наркотици!“

Засмя се от сърце и се загледа за момент в картата.

„Да, сега ще ходя да се срещна с Митко на Съдебната палата. Даже и ще ти затварям, за да разгледам картата и да потеглям, че автобуса закъсня малко и не искам да ме чака.“

Усмихна се още по-широко, сякаш му казаха нещо приятно и каза:

„Липсваш ми вече. Искаше ми се да пътуваш с мен, не чак утре… И аз те обичам. Чао.“

Прибра телефона и отново се загледа в картата, но този път по-съсредоточено. Извади си отново телефона, погледна колко е часа, погледна слънцето, отново картата и след това я сгъна и прибра обратно в джоба. Оправяше се много добре с посоките и картите, опит, който беше прибодил от многото походи из планините, по които беше ходил и който му беше помагал многократно в непознати градове. Тръгна със забързана крачка към първият подлез, който видя, защото знаеше, че това не е малкият град, от който идваше и тук не беше много безопасно да пресича булевард с шест платна, какъвто за пръв път виждаше. Влезна в подлеза и излезе през първите стълби, които видя. Озова се точно в средата на булеварда, където минаха трамвайни релси. Засмя се с глас и отново слезе по стълбите. Този път улучи и излезе от другия край на булеварда. Вече знаеше накъде да върви и извади отново телефона си.

„Митко, пристигнах на автогарата и след около 15-тина минути, по мои сметки, съм на Съдебната палата. Ти свърши ли работа?“

Изглежда от другия край му бяха отговорили положително, защото просто добави:

„Добре, ще се видим направо там.“

Митко беше от родния му град и три години по-голям от него. Щеше да остане у тях, докато му минат изпитите, на които се беше записал. Пиха едно кафе, от което се виждаше НДК – много голяма и известна сграда в България, отнала от времето на комунизма, която той за първи път виждаше на живо. Неговият приятел си беше обичан от жените още от годините си в гимназията и изцяло според очакванията, пиха кафе с едно момиче. По-късно научи, че това е приятелката му, което не беше много обичайно за Митко и леко го очуди. Вози се на трамвай, какъвто нямаше в неговия град, след това на тролей и не след дълго пристигнаха в квартирата на Митко, която беше в един от крайните квартали на София, близо до летището. Говориха си дълго, направиха си вечеря, пиха по една бира и легнаха рано, защото на другия ден беше първият изпит.

Заспа трудно, не заради шума от кацащите и излитащите самолети, а защото му липсваше приятелката му. Обади й се, говорейки тихо. Говориха кратко, но за него беше достатъчно да чуе гласът й, за да заспи сладко и непробудно до сутринта. Тя щеше също да идва в София на следващия ден, затова той нямаше търпение да дойде сутринта. Сякаш миг по-късно, той се събуди и погледна телефона си. Имаше още половин час до алармата, но се чувстваше наспан. Навън слънцето вече се показваше иззад съседния блок. Погледна последните набрани номера в телефона си и видя нейното име. Това му беше достатъчно, за да започне денят му с усмивка. Чу се с нея преди да влезе на изпита и тя му каза, че след 1 час тръгва за София. Той беше изпълнен с радост от мисълта, че ще я види почти веднага след изпита. Не беше изобщо притеснен за изпита. Беше се готвил усилено и вярваше в знанията си, а и приятелката му го беше окуражила допълнително. Дори може би по-скоро нейната увереност, че ще се справи добре, го правеше толкова сигурен в себе си, отлкото факта, че беше учил много. Влезе. Сякаш точно това, което му се падна, беше учил последно. Написа всичко, без дори за момент да се замисля какво трябва да направи. Мисълта му просто се лееше. Дори от време на време изпреварваше химикала му. Още не беше оставил изпитните листи, когато си включи телефона. Едва пресече вратата на залата, когато набра номера на Стела. Да, така се казваше приятелката му. Тя го попита дали е свършил изпита.

„Да. Ти докъде стигна?“

Тя точно беше тръгнала. Някакъв ангажимент я беше забавил. Тя побърза да отлкони темата, защото усети, че това го натъжи, а и все пак току-що излизаше от изпит, а не беше казал как е минал.

„Добре, написах всичко. Но не защото бях учил, а защото моето мило каза, че ще се справя добре.“

И наистина, той беше по-радостен от факта, че е оправдал очакванията й, отколкото от това, че си беше написал целия изпит. Каза й, че ще я чака в центъра, защото няма смисъл да ходи до квартирата на Митко, при положение, че имаше само три часа, докато тя пристигне и по един час път във всяка посока до там. Извади отново малката карта и започна да се разхожда. Мина по няколко пъти през едни и същи улици, за да опознае района, все пак беше с намерение да живее за в бъдеще в този град. Видя хора, които стояха под някоя сянка с разни музикални инструменти в ръка и пееха изключително вярно страхотни български песни. Съжали, че такива таланти трябва да се прехранват по този начин, но това беше положението в тази държава – музикант къща не храни.

Трите часа сякаш му се видяха цяла вечност. Имаше чувството, че е разгледал целия център на София, но откъде да предполага, че заради повторенията му на едни и същи места, беше обиколил едва една десета от него? Беше седнал на една пейка, когато телефонът му иззвъня и той побърза да го извади. Със съжаление забеляза, че му звъни приятел, да го пита как се е справил на изпита. Доброто му настроение вече беше почти напълно изчезнало. Каза, че се е справил добре, но този път не с онази радост, с която съобщи на Стела. Проведе още няколко разговора с роднини и приятели, които един през друг го поздравяваха за доброто представяне и всички го убеждаваха, че ще го приемат. Техните думи не бяха дори малко значими на фона на думите на Стела. Беше й споделил, че ще бъде близо до парка зад „Александър Невски“ и когато тя му се обади, ако не е там, ще пристигне до най-много пет минути. Имаше чувството, че тя никога няма да пристигне, когато телефонът му звънна за пореден път. Този път на дисплея пишеше нейното име. Сякаш животът се върна за миг обратно в тялото му. Но разговора не беше това, което очакваше. Тя му каза, че са спрели някъде по пътя да хапнат и ще се забавят още около един час. И наистина, тя не звучеше все едно пътува. Чуваше се движение на коли до нея, но тя определено не беше в една от тях, а отстрани. Той се натъжи и й каза, че ако се забави още, може би той ще трябва да тръгне към квартирата на Митко, защото все пак не биваше да закъснява много, беше гост, въпреки всичко.

Прибра телефона обратно в джоба си и чу как издава звук, че му пада батерията. Отпусна се на пейката и се загледа безразлично в плочките на земята. Чуваше леко потракване от токчета наблизо, но нямаше желание да погледне откъде идва този звук. Приближаваше се все повече и повече. Жената беше почти до него. Точно, когато си помисли, че ще го подмине и пред очите му застанаха два крака, чийто обувки той веднага разпозна. Още не беше повдигнал глава, когато се беше изправил, все едно беше отскочил от пейката. Пред него стоеше с малка сладка дамска чанта в ръка, слънчеви очила и широка усмивка на уста – Стела.

Довърши си сандвича, отпи от бутилката, пълна с минерална вода и седна на пейката под табела с надпис „Сектор 11″. Числото вече не му правеше впечатление. Беше забравил какво означава за него. Извади последната цигара от кутията си и я запали с едва палещата вече запалка. Личеше си, че не го прави, защото има нужда, а защото просто вече така е свикнал. Дърпаше бавно и по малко от цигара. Вече и желанието да изпълни дробовете си с никотиновата отрова беше отминало. Цигарата по-скоро изгаряше сама. Остана едва сантиметър от нея, когато заглеждането му в изгарящия тютюн беше прекъснато…

„Извинете, господине.“

Той вдигна поглед. Пред него стояха двама полицаи, които го гледаха подозрително. Най-вероятно им направи впечатление, че беше със шапка, върху която беше сложил качулката на якето. Беше облачно, дори от време на време падаше по някоя капка дъжд от небето.

„Има ли някакви наркотични вещества във вас?“

Той се умихна леко и през съзнанието му минаха моменти, когато беше пушил трева, смъркал амфети, кокаин и разни други прахообразни вещества, които дори не се беше поинтересувал какви са.

„Не.“ – отговори почти мигновено.

„Нещо незаконно?“ – продължиха полицаите.

„Не.“ – отново отговори без да се замисли.

„Оръжие носите ли във вас?“

Този път вече лицето му се изкриви в широка усмивка и лъснаха снежно белите му зъби.

„Не.“ – отговори той без да помръдне дори сантиметър от лицето си.

„Може ли да видим документите ви за самоличност и да ни последвате.“

Чак сега се изправи и бръкна във вътрешния си джоб и извади личната си карта от портфейла и я подаде на единия полицай. Този път дръпна сериозно от цигарата си и тръгна след полицаите. Спря се до един кош и те отново го изгледаха подозрително. Той просто дръпна още веднъж и загаси цигарата в коша. Попитаха го дали са го проверявали друг път и той отговори:

„Още първият път, когато пристигнах в София, ваши колеги ме проверяваха за наркотици.“ направи кратка пауза „Отново тук, на автогарата.“

Помолиха го да извади всичко от джобовете си и да го остави върху раницата си. Полицаите внимателно прегледаха всички негови вещи, които им се сториха леко странни. По неговите джобове имаше вече празната кутия от цигари, умиращата му запалка, която беше закупил на цената на една дъвка, късметче от кафе, балсам за устни, снимка на момиче, която от пръв поглед си личеше, че беше овехтяла и неведнъж падала на земята, портфейл, ключ, към който беше прикрепена табелка с нечетим вече надпис и 2 евтини презерватива, при вида на които полицаите се спогледаха и усмихнаха. Попитаха го защо е в София. Той отговори, че е студент тук. Къде живее – с умиление се сети за стаята си в общежитието, в която имаше прекрасни и ужасни моменти. За къде ще пътува – за родното си място, без да се усети никаква емоция в гласа му. Помолиха го да отвори раницата. В нея имаше единствено чифт дънки, тениска, по един чифт чорапи и бельо и една, привидно нова, книга. С неприкрита гордост отговори, че следва Компютърни системи и технологии, въпреки че знаеше, че това вече не е така. Полицаите не откриха нищо и му пожелаха приятен ден.

Отново се върна на пейката под „Сектор 11″ и разтвори книгата. Четеше дума след дума, ред след ред, страница след страница, но всъщност нямаше идея какво е прочел. Главата му беше изпразнена от всичко, всякаш мозъкът му беше просто спрял. Изведнъж чу двигател точно пред себе си. Вдигна глава и там вече паркираше автобуса му. Прибра книгата в раницата и се качи. Настани се на своето място, което беше написано на билета му и беше от дясната страна, точно до прозореца. Не след дълго автобусът потегли. След близо половин час движение из София, той вече наближаваше края на града. Чак тогава той опря глава на прозореца и погледна навън. Въпреки, че беше около 3 следобед, беше мрачно. Ситни капки дъжд се стичаха по стъклото. Автобусът намали, защото имаше задръстване. Той видя супермаркет, в който беше пазарувал многократно, видя и строеж, който приличаше на наклонената кула в италианския град Пиза и сякаш изведнъж мозъкът му включи. Не просто на бързи обороти, а светкавично минаваха пред очите му купища спомени. Сега вече осъзна. Ето, че той си отиваше от този голям град. Град, който му показа рая, който му показа ада. Град, който му показа какво е да обичаш, да бъдеш обичан. Град, който му показа и светла и тъмната си страна. Град, в който беше живял безгрешно и в който беше извършил много грехове. В главата му настана каша. Започнаха да препускат куп картини. Ранна утрин, сияещо слънце, което топли бузите му. 100 грама уиски на екс. Зелена поляна, нейната усмивка. Линия бял прах, минаваща през ноздрите му. Топло и меко легло, прегърнал нея. Неудобно и студено легло, лежейки сам. Целува нежно устните й. Целува го просто някоя. Гали я нежно. Забива нокти в гърба му и оставя дълбоки следи. Сплитат пръсти, гледайки се в очите. Хваща здраво ръцете му и вика от удоволствие. Гледат се с умиление и любов. Гледа непозната безразлично. Прави любов с нея… Късат копчетата на ризата му, опират го в стената,  разкопчават колана му, свалят дънките му, бельото му, изчукват го, облича се и си тръгва…

И изведнъж се връща в реалността и вижда табела, на която пише София. Няма сгради, няма задръстване, няма любов, няма грях. Само равно и голо поле, над което величествено са се надвесели черни облаци, точно каквато е станала и душата му…

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.