Ей, голяма кака, голямо нещо. 😛 За жалост се омъжи. Късно е вече 😀 Отново от далечното минало произведение. Тези две мои измишльотини бяха написани от породените чувства в мен, когато я видях. На въпросната кака Ваня предложих първият си брак в живота. Връщахме се от връх Вихрен и в автобуса нейната приятелка ми услужи с пръстена си. Отговора беше „Моля ти се, Калояне, стани. *ха-ха-ха* Стани, всички ни гледат.“ 😀 Ех, Ваня, Ваня… 🙂 Въпроса е защо най-голямата ми любов, досега, не успя да ме накара да напиша и един ред за нея. 😀

* * *

На тъмно аз и ти се запознахме
Далеч един от друг преспахме.
Сладка кака беше ти,
Запомних, Ванче, твоите очи.

В онзи хубав слънчев ден
Слязох от върха леко изморен
Усмивката ти сладка пак видях
И на всички твои бивши завидях.

Да говоря глупости – владея,
Истина да кажа – не умея.
Ще опитам тука да напиша,
Кое кара човек да диша.

Очи в очи ти казах,
Колко вярно е – не предполагах,
Как с усмивката красива
Душата ми правиш жива.

Твоята се отразява в очите ти,
Пораждат те сълзите ми.
Разказваш за изминали години,
А аз съм още в младини.

“Годините са без значение!”
Сещаш се – душевно ми сечение.
Твоите думи са верни,
Но моите мечти са черни.

Като ручей живота ми се лей
“Първо малко поживей!”
Какъв живот без твоята ръка?
Тъжен съм като пресъхнала река.

Когато те прегърнах в автобуса,
Въпреки, че малко друса… 😉
Спокойствие почувствах тогаз
И разбрах, че си за мен в този час.

Да е принцип на лъжещото място?
Пространството около мен е вече тясно.
Защо не остана всичко там?
Отговора, за жалост е – “Не знам!”

Утихна изведнъж светът
И настана царство на ледът.
В нищо не намерих мира,
Дори в горчива бира.

Есенен дъждец вали,
Дъга няма пак,
Има само две очи,
Потъна всичко в мрак.

Слънце се показа на небето,
Но не стопли то сърцето.
Над мен изгряха бол звезди,
А леда седи ли, седи…

В планината е тихо и спокойно,
Изкачих върха достойно.
В града голям и шумен
Стоя нощем буден.
– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –
Изведнъж градът стана пуст…
– – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –
Както беше топла светлина,
Измести я студена тъмнина.

Огромни сгради сме градили,
А сякаш виждам само ниви.
Защо е празен и големия завод,
Тихо е под този небосвод.

Ето, дойде пак деня,
Съживи се цялата земя.
Хора много около мен,
Самотен съм в този ден.

В море от алкохол се давят всички,
Но не виждат небесните птички.
Когато в някого се влюбиш ти,
Друго виждат твоите очи.

Не мога да достигна до твоята длан,
Разгаря се все повече моята плам.
Каквото искам – гоня упорито,
Но как да отклоня реката от нейното корито?

Ще те имам? Не!
Празни ще си останат моите ръце.
Когато пръстена отказа
Душата ми на две разряза.

За мен винаги ще си останеш, мила,
Невъзможната любов красива.

=============================================================

От далечното минало. Породено от запознанството ми с една кака. 🙂 Заглавието му си говори само за себе си. Който умее да чете между редовете – ще го открие! 😉

Скритото послание…

Силен вятър пак задуха
Окапали листа отвя
Блъска в преспа глуха
И пуста става цялата земя.

Чайки няма по морето вече
Залеза убива ден тъмен и студен
Антена черна маха от далече
Колко тъжен спомен се забоде в мен

Ако таз антена беше бяла
Кротко обгърнал я снега
Ангел сякаш ще препява
Волна песен сред студа.

Аз ще дочакам отново пролетта
Но още дълго ще стои снега.
Ято птици над мене прелетя
отлетя с него и моята душа.

=============================================================

Едно такова произведение на моето велико изкуство, написано в нетрезво състояние. Разбира се остатък от вече излекуваната зависимост „Здравейте, аз се казвам Калоян и съм пристрастен към писането на sms-и в нетрезво състояние“. Може да бях в нетрезво състояние, но като го видях на сутринта – добре се е получило. 😀  Разбира се, заглавието му е…

* * *

Тази вечер просто ще те прегърна
И кротко ще заспя до теб.
Времето не ще успея аз да върна,
Сърцето ти потънало е в лед.

Защо не може да е като вчера?
Да чувам сутрин твоя глас,
А нощем трябва да треперя
Дали със друг си в този час.

Нима не казах ти в зарана,
Че друга няма да погледна аз.
Да не би да беше ти пияна
От силната любовна страст?!

Нима не виждаш ми очите,
Легнеш ли сама у вас?
Нима не свиват се гърдите,
Когато кажа ти „Пред вас“?

Отречи, че пак ти стана мило,
Момчето твое като е пило.

=============================================================

Не питайте, за да не казвам. Като имам време ще го прочета и поредактирам, май. 😀 Не обсъждаме заглавието, супер звучно е, не знам какво може да не му харесате… 😛 Единственият коментар, който ще оставя, засега, е „Казват, че на леките жени, съвестта не им тежи“ 😉

Курва

Идвам при теб да си платя
още час от любовта.
Любовта, която ти раздаваш
и на всички хора я предлагаш.

Защо не мога аз да се откажа
и че мога без тебе да покажа.
Да не бъда просто аз клиент
от който да прибираш ти процент

Процент от моята любов и душа
мислеща за теб в нощта.
Нощта, в която не даряваш,
а срещу пари любов продаваш.

Когато трябва си ми съпруга,
ако си поискам – ставаш друга.
Друга, която просто луд ме прави
и със сърцето ми умело си борави.

Какво ще успее да те промени,
да откажеш всичко онова
и като ти кажа просто „Остани“,
да станеш моята съдба.

=============================================================

Едно така… как да кажа… много объркано произведение, което аз лично не разбирам, нито харесвам, май. Дали ще се хареса на вас, как ще се почувствате, как ще го възприемете, дали ще ви накара да потръпнете в летния ден… все въпроси, на които бих желал да науча отговора, но… а дано, но надали. 🙂

Тъмно, тихо и студено

Студено, твърдо и чупливо,
Също като сутрешната скреж
Студено, твърдо и чупливо,
Може би, но не и днес.

Тихо, кротко и дълбоко,
Звучат ми твоите слова,
Тихо, кротко и дълбоко,
Приемам своята съдба.

Тъмно, загадъчно и мрачно,
В светлия прощален ден,
Тъмно, загадъчно и мрачно,
Така изглежда ми на мен.

Тъмно, тихо и студено,
Зима? Сняг? Мъгла?
Тъмно, тихо и студено,
Не, това е моята тъга.

=============================================================

Трето, четвърто, там колкото се пада. Заеби, аз за любовите си не написах по нито едно, а за това момиче толкова… То поне любов да беше. 🙂 Направо съм потресен от себе си. Ама нищо, нека има. 😀

Монолог

Отново ме стоплят слънчеви лъчи,
Писмото отговор не ще дочака,
Отива си, макар и бавно, мрака,
А раната кърви ли, кърви…

Изтри ме от живота си без капка жал,
Какво толкова ти причиних?
с какво те толкова раних?
Живота ми без теб не ще изглежда бял.

Къде е момичето със влажните очи,
Което винаги се връщаше при мен?
Къде е снега от онзи зимен ден?
Хайде, отговори, не ми мълчи!

Защо и тигърчето малко не говори?
Защо завивките на теб ухаят?
И кога ще му се види краят?
„Обичам те“ веднъж не промармори.

Завеса светла или тъмна,
Пиесата дали ще свърши?
Как тази лудост ще завърши?
Кой ме прати в пропастта бездънна.